15.6.09

Одисеята на едно писмо - факти, размисли и страсти


Това е една истинска история, в която нещата са назовани с истинските им имена.

Една история случила се само преди месец, но едва ли е първата и се съмнявам че ще бъде и последната.

Участниците в тази одисея са съвсем обикновени хора (в това число и аз като пряк участник)и едно НПО (всъщност най-голямото национално представено НПО у нас).

Това е една Българска приказка за това, как една група от осем души + ръководител заминава за Белгия. Там би трябвало тази група да се обучава от Белгийска неправителствена организация (т. нар. НПО)как да мотивират хора с увреждания да съставят лични, индивидуални житейски планове. Как да ги мотивират да се борят за един по-самостоятелен и независим живот. Да се научат да си дават реална представа за възможностите и потребностите си.

Всичко това до тук е прекрасно. Идеята е страхотна. В Белгия тази стратегия работи успешно и аз се радвам че имах възможността да видя с очите си какво са постигнали. Първата мисъл, която ми мина през ума беше, че е трудно постижимо всичко това в нашите условия. Но като се замислих е хубаво това, че сме се докоснали до вече изградена система, която работи. Нашата работа сега е да предадем опита и да се опитаме да направим първата крачка.

До тук добре, но се налага да свалим розовите очила и да ви разкажа за липсата на организация и елементарна предварителна подготовка в съчетаие с несериозен и безотговорен ръководител на група.

С подробностите и цялата история и нейното развитие може да се запознаете ТУК (прочетете писмото и не пропускате и коментарите под него за да добиете пълна представа за ситуацията и нейното развитие)

Не разказвам всичко това за да се оплаквам.

Не искам и състрадание или съчувствие.

Искам просто да се научим да се уважаваме.

Да се научим как да поемаме отговорст за собствените си действия или бездействия и как да търсим такава (отговорност) от институциите и организациите за техните действия или бездействия.

17.3.09

Петиция за по-достъпна архитектурна среда

Нека подкрепим тази петиция.
Мораториум върху финансирането с публични средства на архитектурно-недостъпни за хора с увреждания инфраструктура, сгради и услуги.!

12.3.09

Национална мрежа за хора с увреждания – цензура и тоталитаризъм

Живеем в демократична държава. Идеята на демокрацията е на всеки да се даде достатъчно свобода на действие и изразяване на личното мнение. Тази „свобода” е достатъчно тежко бреме и един разумен човек би трябвало да го осъзнава и да умее да я използва по най-разумния и обществено приемлив начин. Всеки би трябвало да носи отговорност за действията или бездействието си...

Това е моето виждане. Изхождайки от него, аз решавам да поема бремето на тази демократична „свобода” и да поема отговорност за действията си. Имам изградена ценностна система и собствено виждане (пo много житейски въпроси и начини за общуване). Смея да твърдя, че имам най-малкото елементарно възпитание. Учили са ме, че когато искаш да получиш отговор е нужно да попиташ любезно. Аз съм любознателна, открита и отворена личност за всякакви предизвикателства. Когато нещо не ми е ясно, просто питам и търся отговори, за да мога да направя съответните изводи за себе си.
Сигурно вече много от вас се чудят какво е това предисловие и що за егоцентрична и нарцистична личност е автора на постинга. Това предисловие си има причина. Този постинг е в резултат на една нелепа ситуация в която попаднах, или може би в която сама се „набутах” грубо казано.

Преди около седмица бях изгонена от един сайт. Това е нещо повече от просто „сайт”. Това е едно място на което много хора с увреждания намират приятели и сродни души и благодарение на това, се чувстват по-пълноценни и „живи”. Говоря за вече не безизвестната „Национална мрежа за хора с увреждания”. Въпросния сайт е www.network-hv.com . негов инициатор и създател е Христо Вътев. Аз имам профил там от самото зараждане на сайта. В началото имах известни резерви за него, защото си помислих, че се заражда поредното „специално” място за хората с увреждания. Уж говорим за интеграция и приобщаване, а продължаваме да създаваме „специални” места. Това беше първата ми реакция. С течение на времето това уеб пространство започна да се развива и да придобива големи мащаби. В даден момент си помислих, че първата ми реакция е била погреша и прибързана. Виждах как хора там намират нови приятели и съмишленици, как се организират да правят различни неща, които преди това не са имали смелостта дори и да мечтаят (повечето поне). Скачат с бънджи, летят с малки самолети и парапланери, организират се и отиват заедно на почивка, организират си различни конкурси... просто се чувстват хора, нормални и пълноценни.

Но...както винаги има едно „но”. Какво не ми харесва в тази на пръв поглед идеална картинка. Не ми харесва това, че с течение на времето в сайта започнаха да се появяват все по-често и натрапливо различни теми на „духовна” тематика. Не ми хареса това, че на пръв поглед сайта е място, в което всеки може да изрази мнение, да прояви самоинициатива и да потърси подкрепа или просто мнение. Но реалността в крайна сметка се оказва съвсем различна. Оказва се, че всичко е наред ЕДИНСТВЕНО, когато твоето лично мнение и действията ти съвпадат с тези на „създателя”, както го наричат хората. Когато се появи човек с различно мнение или просто задаващ повече въпроси, става нежелан и се превръща в аутсайдер.

Аз самата бях изгонена от този сайт, без каквото и да е предупреждение или обяснение след един Мой коментар по повод една анонимна тема (по скоро отправен въпрос към "създателя" на сайта), която беше поставена в сайта. Като моят коментар по темата не съдържаше нито цинизми, нито обиди, нито каквито и да било други думи и изрази накърняващи нечия личност. Един най-обикновен коментар, в който просто задавам въпроси и изразявам открито мнението си какво не ми харесва и какво е моето становище и гледна точка. Резултата беше блокиране на моето IP и няколко часа по-късно е изтрит профила ми в този сайт. Когато се опитах да поискам просто обяснение, защо съм изгонена, какви са причините за това крайно решение. В отговор получих мълчание и временно закриване на общия чат, който е към сайта, където влизат повечето потребители и всеки, който е пожелал. Но до тук не се свърши всичко. Всеки друг потребител от сайта опитал се да получи отговори на въпросите, които аз повдигнах и се осмели също като мен да ги повдигне публично, беше изгонен от сайта. Също като мен!

Та питам се аз това ли е нашата „демокрация”, това ли е нашето „свобода на словото”!!!? Това ли е начина да се справяме с всеки имащ различно мнение и достатъчно дързост просто да си зададе открито въпросите които го вълнуват. Може би ще кажете, че това място, този сайт е „частна собственост” и неговия създател и притежател има пълните права над него. Бих се съгласила с това, ако www.network-hv.com не се беше превърнала в национална мрежа на хора с увреждания. Бих се съгласила, ако това беше поредния личен сайт или блог, който е личния „дневник” на своя създател. НО... отново това „но”! Това вече е много повече. Това място съществува благодарение на хората, които са в него, благодарение на техните желания, мечти, инициативи, добра воля, интелектуален потенциал и т.н. Морално не е приемливо при това положение да се налага цензура и един човек да се изживява като „всемогъщ”. Не е морално да се трупат активи на гърба на дадена социална група. При положение, че е написано, че това е сайт отворен за всички, при положение че няма изрично написани „препоръки” така да се каже, кое е приемливо и кое не е, за какво „имаме право” ние потребителите („кръвоносната система”) на сайта да говорим и питаме открито, не виждам причина моят профил да бъде изтрит без никакво предупреждение или обяснение (и не само моя профил). Но явно, както и повечето хубави неща у нас биват опорочени. Опорочени от нашето тесногръдие... от нашите комплекси... от нашето изкривено разбиране и злоупотреба с думата „власт”...

24.1.09

Секс услуги за хора с увреждания – тема табу или просто необходимост

В днешно време напрегнатия живот, който водим, ежедневните битови проблеми, еднообразния начин на живот, притесненията за това как ще „вържем” двата края, все по-честите изблици на агресия сред обществото и какво ли още не ни влияят негативно на психиката а от там и започват проблемите с физическото здраве. Човекът е единствения биологичен вид, който прави секс за удоволствие. Отдавна на секса не се гледа само като на метод за продължаване на рода. Научно е доказано, че той влияе благоприятно на нервната система на човека, успешно се справя със стреса. Хормоните на щастието, които се отделят по време на секс повлияват благоприятно лошото ни настроение, дори и депресивните състояния причинени от не много лекото ни ежедневие. Изследвания в тази област показват, че оптималната доза секс е 3 пъти седмично. По този начин се активизира имунната система, ставаме по-устойчиви на вируси и усмивката се появява по-често на лицата ни. В крайна сметка всеки сам решава и преценява кога и колко често има нужда от се разтовари от напрежението по този приятен и полезен начин.
Но какво се получава, когато даден човек поради някакво увреждане не може да намери партньор. Тялото е увредено, движенията са затруднени или невъзможни...но това е само външната обвивка. Какво става вътре в тялото на този човек, какво става с неговите желания, с неговите потребности...хормоните му функционират правилно, от това следва извода, че той има същите желания и потребности като останалите, т.н. „здрави” хора. Но какво казва нашето общество по този въпрос? – отговора е „Нищо”! Просто за това не се говори. Това е тема Табу в нашето общество.
Схващанията са, че човек когато има увреждане не е способен и дори едва ли не няма право да изкарва на повърхността желанията, които се пораждат у него. Едва ли не той няма право да изпитва подобна нужда. Това е насаждано у нас в течение на много години. Хората с увреждания жиеят в изолация, далече от хорските погледи, лишени от всякакви нормални социални контакти. Според мен основна грешка в отглеждането и дори рехабилитацията на дете с увреждане и в последствие възрастен човек е това, че подхода към него е чисто медицински. Единственото, което се опитват да коригират лекари, рехабилитатори е тялото. Но човек не е само жива маса от кости, мускули и кожа. Той има и други потребности, потребности на едно друго ниво, а именно емоционални. Тялото не е само физика, то е и психика. Един лозунг от близкото ни минало изниква в съзнанието ми като говоря за тези проблеми – „Здрав дух в здраво тяло”. Ето това според мен е правилната рецепта за възстановяване на баланса в организма. Трябва да се обръща внимание на желанията и потребностите на хората с увреждания.
За каква интеграция говорим, когато лишаваме хората с увреждания от една повече от нормална потребност – потребността от секс! Много хора са затворници в собствените си домове, не могат да излязат сами на вън, понякога не могат и да се обслужват сами или просто им е по-трудно. Хората са различни, различни са и нагласите. Какво лошо има в това сексуалната услуга да е залегната в социалните услуги за хора с увреждания. Нали основния принцип на социалните услуги, техния смисъл е да помагат на хората да живеят един по-нормален живот. Ние не откриваме топлата вода. В Холандия например човек с увреждане един път месечно може да се възползва от секс услуги, като за това заплаща държавата. А и не само там. В Холандия хората по-различни ли са. Не сме ли от един и същи биолоичен вид. Нямаме ли еднакви потребности. Само че при нас като се заговори за секс веднага се намира някой да каже, че това е срамна дума, мръсна, това е тема Табу! Защо трябва да сме по-различни, защо трябва да се срамуваме от потребностите си. Убедена съм, че ще се намерят и „моралисти”, който ще заклеймят идеята като неморална, срамна... Тях мога да ги попитам само едно – Вие като задоволявате тази си потребност, гледате ли на това като на грях или се срамувате?
Да ние имаме увреждния, но ние сме преди всичко Хора. Искаме само това, което ако не бяхме затворници в собствените си тела, щяхме да имаме възможност да правим, без да се унижаваме, да бъдем убиждани или да чакаме подаяние защото с мизерните пенсии отпускани от държавата ни и смешните добавки за социална интеграция не можем да си позволим този „лукс”. Едно развито и цивилизовано общество (за каквото се смятаме и ние) трябва да е отворено към ВСИЧКИ проблеми на свойте граждани.