24.12.08

ВЕСЕЛА КОЛЕДА И ЩАСТЛИВА НОВА ГОДИНА


Казват,че Коледната нощ е тиха, казват, че е свята,
но какво по-свято от това да я прекараме заедно и шумно с любими хора, със семейството!
Пожелавам ви най-красивата и истинска Коледа. Нека всяка снежинка,която пада от небето е една сбъдната мечта.
и Щастлива Нова година!
Посрещнете я с радост,
живейте я в щастие,
изпратете я със здраве!
Честита Нова година!

18.12.08

Зловеща приказка за...

Имало едно време една жена. Разбира се на света имало по същото време и други жени, но тя била някак си по-различна.
Не нямала остри уши като на елф, нямала антенки по главата си, и не била зелена. имала си точно два стройни крака, два броя нежни ръце, имала дълга и мека като коприна коса. Очите й били олеми с бадемова форма, кафеви и много, много дълбоки. Тя била просто човек. Родила се в семесйтво на простички хорица, обикновени. Била чакано много дълго дете. Съчицето й забило в момент в който вече отчаянието, че нямя да си имат детенце, все повече завладявало съзнанието на нейните мама и татко.
Каква била радостта, когато тя помръднала за първи път в утробата на мама, когато ритнала за пръв път, когато се родила и поела първата глътка въздух, когато мама видяла най-съвршеното същество на света с розова прозрачна кожа, малки ръчички и крачета и чула най-прекрасната песен за майчините уши - първия плач на бебето, на малката принцса...Какво щастие било, когато направила първата си несигурна крачка самичка, поклащайки се несигурно на пухкавите си крачета и протягайки ръчички към мама и татко. Какава радост, при първата дума, излязла от мъничките й уста. След това непрекъснатото й бърборене всекидневно носело радост на мама и тати, на баби и дядовци...Първата рокличка, пъвия ден в детската градина - вярно съпроводен с искрени сълзи, но много скоро малкото момиченце се приспособява и си намира мястото в това малко общество състоящо се от децата и лелките в гадината. Първия учебен ден и съпроводените с него емоции, страхове, очаквания и радости...Първата целувка на вече порасналото момиче, първото интимно п реживяване на младата дама...Първия поглед, срещнал правилни човек...Сватбата...
Малкото момиченце изведнъж се превърало в жена, намерила любовта и заживяла щастливо с младежа, покорил сърцето й. Годините си минавали, красиви, шарени, изпълнени с емоции и очаквания, с мечти... Но тук се появил проблема. Малкото до преди няколко години момиченце, вече пораснало и създало свое семейство, искало да има и детенце. Бебето било липсащото парченце от пъзела на живота, за да бъде той съвършен и изпълнен с хармония.
И ето един ден мечтата на младите хора се сбъднала. На мама една сутрин й прилошало, чувствала се някак странно, гърдите й били напрегнати и усещала тялото си по-различно. Кака била радостта в очите й когато теста за бременност показал две чертички. Не повярвала и направила още два. Отново били положителни. Нямала търпение бдещият татко да се прибере зада му съобщи щастливата новина Дощъл и този момент. Той е прибрал от работа а тя го посрещнала на вратата и двамата се прегърнали и заплакали от щастие. Седяли на входната врата и съседите, които минавали ги гледали в ндоумение. Но нищо нямало значение в онзи момент. ТЕ били щастливи!
Първото посещение при гинеколога, минало много добре. той им показал на видеозона малкото колкото грахово зрънце съюетво носещо в себе си живот...Там вече туптяло миниатюрно сърчице. Така минали 5 месеца, безгрижно и щастливо. Младите родители тръпнели в очакване на големи ден. Но една стрин...
Една сутрин бъдещата майка се събудила от някакво усещане, тревожно. Инстинктивно, подъзнатело знаела, че нещо с бебто й не е наред. Станала от лелото и ужас се изписал на лицето й когато видяла червената локвичка кръв на чаршафите. Събудила съпруга си и той я завел в болницата. Там веднага сезаели с лечението й и опитите да спасят мъничкото същество, което вече в началото на шетмеечния си живот, било напълно оформено човече на въшен вид, но за съжаление крехкото му телце още не било готово да е справи с суровия свят извън майчината утроба.
Диагнозата била тежка и категорична. Отлепване на маточата стена и последащ неизбежно спонтанен аборт. Присъда тежка и окончателна, неподлежаща на обжалване. Много скоро станало и неизбежното. Тялото на жената, се освободило от малкото същество, не успяло да се развие напълно, поради краткия му живот. Плода бил изхвърлен в коша за биологични отпадъци в родилното отделение, като стара, счупена и ненужна вече играчка. За съжаление тялото на "Малкото" момиченце, отгледано с толкова любов и открило любовта в живота си, не успяло да се справи с отговорната задача, да задържи и отгледа един нов живот.
...Седяли прегърнати дълго време на прага на врата, да на същия онзи праг, където Тя съобщила новината, че ще имат бебе, където седяха прегърнати и плакаха с часове от щастие. Сега на същото онова място Те отново седяха прегърнати и плачеха, но този път сълзите им бяха горчиви...много горчиви и болезнени. Сълзите им сякаш изгаряха кожата на измъчените им лица, правейк иси път надолу...опитвайки се да стигнат до сърцата им, за да ги изгорят и унищожат и тях...драпаха и дерзаеха неистово, търкаляйки се една по една...Но не всичко беше загубено все още. Двамата опечалени родители, не бяха изгубили всичко. Щяха да имат още възможности, още шансове...
Така минаха няколко години в безплодни опити да заченат бебе. Някой беше решил да не даде шанс на първото им бебе, някой всевишен или просто природата...никой не знае това, просто такива неща се случват понякога, колкот и да е жестоко. Нма виновни, Няма обвиняеми...има само потърпевши в тези случаи. Огромна беше болката им, когато опитите им не се увенчаха с успех. Така желаното бебе не идваше. Всяка сутрин тя ставаше с да се събуди неразполжена, с напрегнати гърди и онова особено чувство дълбоко вътре в нея. Винаги имаше тест за бременност, подготвен в банята, в очакване да покаже така желаните и очаквани ДВЕ чертички. Но природата беше решила друго за тези млади хора. След множество болезнени, неприятни и досадни изследвания и прегледи, единственото възможно нещо беше зачежане "in vitro". Трябваше да оплодят няколко нейни яйцеклетки, една по една в изкуствена среда , в епруветка тябваше да бъде заченато тяхното бебе, за да му дадат шанс да оцелее. Те бяха готови на всичко. Не бяхаединствеите с този проблем. Много жени страдаха от безплодие и това беше единствения им щанс да си имамт свое бечбе.
Но, тук идва мястото и налощите в нашета приказка. Нали във вяка приказка, има и лош герой. Но този тук беше чудовище, не просто лош, не просто ужасен а чудовищен. Това беше здравната система на красивата страна в която нашите герои живееха. Тя беше много несъвършена и враждебно настроена, към тези които имаха нужда от нея. Но както всички било те добри или лоши герои, си имат учител и създател, който ги прави такива каквито са и изгражда техния характер, така и нашия лош новопоявил се в приказката герой си имаше своя Ужасен, лош и несъвършен родител. А именно тези, които създават законите, правната система на тази красива иначе Страна и които уж трябва да се грижат и възпитават децата си. Едно от които е Здравеопазването. Чрез него да се грижат за тези, които имат нужда, да го зпитават в човечност.
Нашата майка, се беше сблъскала вече лице в лице с това недобронамерено, разглезено и невъзпитано дете. Нямаше пари за процедурите, които шяха да я дарят с денце. То за какво ли има пари в тая приказна страна, но този проблем, би трябвало да е приоритетен, при положение, че прираста е отрицателен.
И така, нашата майка събра други майки, потърпевши и застана на чело на тях и реши от името на всички да поиска сметка и да се опита да вразуми неразумния "родител" на здравеопазването. Отиде там, в неговия дом, с огромнта си болка, нейна лична и тази на множеството останали жени с нейния проблем, и се опита да поговори открито, да защити правата на всички по достоен и честен начин. Но нали отива при лошия герой, той подобаващо се държи, като я обижда публично, подиграва й се и й предлага да я дари с така дълго очакваното дете лично! И още по-глямата налост е, че този лощия се крие и не си признава, какви мераци е имал към бедната изтрадала жена. Още по-долно е, че техния (на лошия герой) родителски комитет защитават и прикриват виновника.
Може би ще си помислите, че приказката завършва тук. С неособено добър край, но аз не съм сигурна. Знам само, че приказката ще продължи, както и много други приказки като нея. Но имам си макар и малката надежда, че все пак може би края няма да е толкова лош. Ще видим, само времето и нашите усилия ще покажат.


Тази приказка, всъщност си има съвсем реални герои.Вижте ето тук - http://miralyub.blog.bg/viewpost.php?id=265159

3.12.08

Национален ден на Хората с увреждания /3.12/


Днес е националния ден за хората с увреждания!
Ако все още има човек, неразбрал какво е това чудо "човек с увреждане" ще ви кажа - това е едно същество, човек по презиумция и по документи, само дето почити никой не го зачита за човешко същество. Човек РАЗЛИЧЕН (чудя се дали има двама души напълно еднакви, но така са решили да ги наричат - различни). Това е една група от хора, която обществото ни се стреми да игнорира и да се опитва всячески да забрави за тях или да направи така, че да се затрият отлицето на земята посредством естествения подбор /Теорията на Дарвин/. Чудите се как става това ли? - ами много лесно и просто:
*Мизерни пенсии от държавата;
*Мизерни добавки за "социална интеграция";
*Мизерни социални помощи;
*Некачествени технически помощни средства;
*Недостъпна архитектурна среда;
*Некачествено образование;
*Редица пречки на трудовия пазар и почти невъзможния достъп до нормална и желана професия съчетано с мизерна заплата;
*Недружелюбна здравна система /не само за хоратас увреждания, но там се усеща най-много/....
Примери много, не си струва да продължавам,защото списъка ще стане ужасно дълъг и досаден за четене. То и няма нужда от много писане, просто ако се огледаме какво става около нас и ще ни стане ясна картината на нашето съвремие, на нашета демокрация.
Мисля, че на всички им стана ясно какво е да си човек с Увреждане у нас. Интересно преживяване, покачващо адреналина, нали!
А сега за 3-ти декември. Имаме си ден за борба със СПИН, ден за борба с рака на гърдата, ден за борба с тютюнопушенето, ден на майката, ден на детето....а да не забравя и въпросния ден на хората с увреждания. Защо трябва да има специален ден, за да се забележи нещо, което е толкова ярко че, ще ни избоде очите... всеки ден. Да не би майката да е Майка само един ден в годината, детото да е дете един ден в годината, болните от спин, рак и те ли са болни само един ден от година, ами пушачите...ами останалите, който останаха неназовани, ами сираците, децата лишени от родителска грижа и също така отхвърлени от обществото /да не говорим пък и за децата с увреждания/... Какво значение има един ден се питам аз, това ще ни направи ли по-малко хора с увреждания, ще ни признаят ли поне за ден за равнопоставени, ще изчезне ли съжалението и обезличаването ни в погледите на т.н. "нормални" хора поне за ден...Едва ли!

29.11.08

Писмо от Специалната планета на различните деца

Здравейте, аз искам да остана различна!

Аз съм на десет години и съм специално дете. Специална съм от мига, в който пожелах да видя света. Специална съм, защото съм част от оня особен род деца, наречени деца с увреждания или още ­ със специални образователни потребности. Казано накратко ­ децата със СОП. Съкращението не е класификация според типа увреждане, а означава, че за нашето образование в училище не са достатъчни стандартните средства. Но кой ли пък иска да знае...

Написах това писмо, защото веднъж на нашата Специална планета ни гостува Малкият принц. Онова същото русокосо момче на Антоан Егзюпери, което искаше да научи как се случва опитомяването. И аз подобно на неговата лисица исках да бъда опитомена, да бъда обвързана. Когато ходех в детската градина, не можех да кажа това на децата и лелките, защото дълго не се научавах да говоря. Усмихвах им се и се надявах да ме разберат. Не се сърдех, когато нарочно изсипваха пясък в косата ми и после не си признаваха белите. Не се сърдех на учителката, която ме слагаше на столче отстрани на детското кръгче, защото фината моторика на ръцете ми била нарушена, защото съм била несръчна и съм спъвала темпа на групата. Пак се усмихвах и се опитвах да направя от оставената ми кутия пластелин по една топчица за всяко дете, но учителката все не разбираше и разваляше моите пластелинени фигурки. Не се отчайвах и си вярвах, че рано или късно ще ме забележат и ще ме опитомят. Исках да бъда за тях единствена. Специалистите казваха на мама, че съм имала задръжка в емоционалния темп на развитие. Сигурно това задържа моята вяра, че все някога ще бъда опитомена от нормалните деца.

В първи клас се съгласявах да драскат с химикал по жълтата ми блуза и си казвах, че докато драскат, те са до мен, смеем се заедно, значи ме опитомяват. Не разбирах сълзите на мама вкъщи, тя изобщо не проумяваше какво щастие е да си заобиколен от деца, макар и пишещи по блузката ми онези, нецензурните думи, дето големите ги шепнат през длан. Мама казваше, че децата са лоши, щом ми вземат стотинките в училищната закусвалня, но тя не знаеше, че ние ходехме там заедно.

Понякога децата ме въртяха в кръг, за да се объркам съвсем, после се смееха на глас и изчезваха, докато аз се опитвах да преодолея дезориентацията. Сигурно това беше част от обвързването и опитомяването, само дето мама не разбираше... Не разбираше и онази жена в бяла престилка в София, която я съветваше с наведени очи да продаде жилището ни и да заминем за Англия, за Германия, за Франция, изобщо където и да е, защото тук нямало толеранс към различните деца. Сега пък аз не разбирах думите на лекарката, че си живея съвсем нормално, но в Зоната на здрача. А мама все плачеше. Каква Зона на здрача, на мен ми е светло и харесвам този прекрасен свят не по-малко от другите хора! Понякога наистина се чувствам като в тунел, който се върти, тъмно и страшно ми е вътре, тогава си гриза ноктите до кръв, но за жалост не успявам да го разкажа на другите деца. Ако можех, убедена съм, те щяха да разберат и нямаше да ме плашат. Зная, че всички деца са добри, ако си добър с тях. Ако можех да попитам големите, които не пеят добре, още и тези, които не рисуват добре, накрая и тези, които не тичат бързо, дали това ги прави смешни, щях да им кажа, че да четеш трудно и да не разбираш защо една буква е различна в чуждите езици ­ още не е нещо, за което да бъдеш сочен с пръст и наричан умствено изостанал.

Аз съм специално дете, защото според специалистите нося в себе си сериозен дефицит на социални умения. Не съм сигурна дали мога да го разбера, но съм сигурна, че зная какво е да обичаш, зная какво е справедливо и несправедливо, разбирам кога съм ядосала мама и се извинявам. Когато тя тъгува за някакви нейни неща, тъгувам и аз. Когато другите деца се подиграват зад гърба на госпожата и изливат вода на нейния стол, аз се опитвам да ги спра, но понеже говоря бавно, не успявам да го сторя навреме. Няма да се откажа, защото си спомням думите на Лисицата, за която ми разказваше Малкият принц: “Трябва да бъдеш много търпелив ­ обяснявала лисицата. ­ Отначало ще седнеш малко по-далеч от мен, така, в тревата. Ще те гледам с крайчеца на окото и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения. Но всеки ден ще можеш да сядаш малко по-близо... Ако идваш например в четири следобед, аз още от три часа ще започна да се чувствам щастлива. Ще мога да подготвя сърцето си. Колкото повече наближава часът, толкова по-щастлива ще бъда. В четири вече ще се вълнувам и ще се безпокоя, ще открия цената на щастието!...”

Аз съм специално дете, защото често не гледам хората в очите и се разконцентрирам бързо, но виждам всяко паднало листенце, всяка роза, всяка тревичка. Специална съм, защото отстрани изглеждам сякаш не слушам говорещия, но чувам всяко трепване на есенните клони, долавям шумоленето на падащите снежинки, чувам неизречените думи между хората.

Специална съм, защото неясните за мен неща ме карат да се затварям в себе си, но отварят очите ми за един друг свят, невидим за вас, в който дълго и сладостно една роза може да ме опитоми с любов. Специална съм, защото искам да остана такава. Въпреки страховете на мама.

Специална съм, защото вече никога няма да сте същите, ако намеря начин да ви покажа нашата Специална планета от скритата и загадъчната є страна...

Чакали са ме като всяко чакано бебе, името ми дълго и с обич избирали, във варианти за момче и за момиче. Само сърдитият доктор не предвидили. Оня, който бил така ядосан, че мама не останала в своя град да ражда, а дошла в неговата болница, че не се вслушал в молбите є да направи нещо, за да се родя по-бързо, а само крещял и я обиждал. Да, той събрал екипа за спешно секцио, но чак когато тоновете на моя милост спрели да се отчитат и той явно се уплашил, че може да стане голяма беля. Какво се случило в родилната зала ­ никой не разбрал освен него, никой не обяснил на мама защо ме поставили в кислородната палатка при моите сериозни четири килограма тегло. Чак след 20 часа тихомълком ме върнали при мама и нито дума. И ето ­ цели десет години... Тя си мисли, че не я гледам, докато обръща гръб, за да преглътне поредния ден с мен, зад ресниците на моя отнесен поглед аз все още виждам в очите є страха за утре, мъката и болезнената надежда да изтрие моето различие. Иска ми се да мога да я успокоя, но нали съм специално дете, според собствената ми дълга епикриза ­ дете със сериозни дефицити в общото интелектуално функциониране, мога да го направя само така, с едно писмо от моята Специална планета. Шапката на моето различие за вас, нормалните планетяни, е като шапка невидимка. Гледате през мен и не ме виждате. Питате се защо аз и другите от Планетата на различните сме дошли във вашия свят, не смеете да ни се доверите, убийствено съжалително поклащате глави към нашите майки: “Ееех, горкото, колко е хубаво, пък гледай каква орисия...” Необезпокоявана под тази шапка, аз ви наблюдавам, изумявам се понякога от грубостта и нетолерантността ви, слушам предизборно предъвкване на сложните думи “Социална интеграция и равен достъп на хората с увреждания”, чета с любопитство форумите и загрижените позиции, че като европейци трябва най-после да приемете Другостта за равностойна на Нормалността, но докато го направите, си позволявам правото на свободно мнение. А то е, че не ни приемате, защо ви показваме грешките. Системните. Показваме ви, че планетта ви е далеч от съвършенството, въпреки високите модернистични сгради, високите технологии и дваж по-високото самочувствие. Показваме ви, въпреки опитите за клониране, че светът не е матрица, че различното и уникалното все още ви причиняват дискомфорт, а не носят наслаждение. Показваме ви Истината, защото нашата специална Различност ни дава смелостта да извикаме: “Хей, кралят е гол, кралят е гол!”

Точно защото съм различна, аз не се опитвам да ви променям. Не се опитвам да ви поставям в калъп, да ви търся подходящи, специализирани и изолирани заведения. Приемам ви и ви обичам такива, каквито сте, за разлика от вас. Не измислям рамки и представи за добро поведение. Не разлепвам етикети за валидност и инвалидност. Трудна съм, но съм истинска. Трудна съм, но съм нестандартна и това ме прави ценна. Трудна съм, но съм индивидуалност. И имам право на своето индивидуално щастие. Това ми дава дързостта да ви кажа ­ разлепете писмото ми на работните си места, занесете го вкъщи на децата си, прочетете го още веднъж. Казват, че ние, различните деца, сме по-близо до онази сила, срещу която няма застраховка “Недосегаемост”.

С поздрав,

Едно специално дете

Автор: Албена ПРОКОПИЕВА

Моето Хлебче :)


Това е пълнозърнесто хлебче, изпечено в моята хлебопекарна "Аляска". Най-сетне се сдобих с така жадувания уред.
Не съжалявам изобщо за направения избор :)
Хлебчетата стават невероятно вкусни и ароматни. Ако си направим калкулация, няма а излезе по-евтино от хляба в магазина, но поне ще знаем какво ядем и ще го направим по свой вкус и желания. А защо не и да се позабавляваме в кухнята и да експериментираме.
Като събера малко повече опит и набор от изпробвани рецепти и експерименти, ще ги публикувам тук ;)

27.10.08

За децата, за избора и въпросите, които остават без отговор


Това е моя котарак Рижко. Вече на 6 месеца и половина. започва да прилича на истински котарак ;). Когато го взех, беше едно дребно, хилаво и грозновато животинче, но много гальовно. Тва беше и причинатада избера точно въпреки, че на външен вид не беше нещо особено, не е чистокръвен, на всичкото отгоре си имаше и здравословни проблеми (част от които предстят да бъдат преодоляни). Сега вече на малко повече от 6 месеца той е едно щастливо и вече с приличен външен вид коте.
Сигурно се чудите защо пък му обръщам внимание точно на тоя котарак. Отговова е просто, че си задавам някои въпроси и за съжаление отговор или не намирам или той е толкова жесток, че по-добре да не го намирам.
Чудя се къде е проблема - дали ние нещо сме сбъркани или живота ни в тази държава и вече почти двадесет годишния преход ни е направил толкова хладноскръвни. Вземаме животинче, лекуваме го. Радваме му се, то расте щастливо обгрижвано, хранено и глезено. А какво става с нашите деца? Ами с тези, които имат и някакво увреждане?
Защо никой не ги иска? Защо домовете са пълни с деца, защо когато осиновяваме дете (за щастие това се случва понякога) гледаме да е красиво, здраво, послушно... Защо когато ни се роди дете с увреждане все още персонала в медицинските заведения ни съветват да го оставим, нали сме млади ще си родим друго. А това дете, то няма ли право да живее, то няма ли право на нормален живот и семейство! Защо вместо да ни съветват как по-бързо да се "отървем" от него не ни посъветват какви са неговите нужди за правилното му развитие и възстановяване, от какво се нуждае и къде можем да получим адекватна помощ и подкрепа...
Много въпроси -малко отговори!

24.8.08

"Човек...

"Човек трябва да носи хаос в душата си, за да може да роди една красива звезда"... Това е една мисъл на която попаднах случайно, една мисъл, която някой сякаш е написал за мен...
Света в който живеем е хаос...
Живота, който водим е изпълнен с хаос...
Да оцелееш сред хаоса...в това е смисъла според мен.
Аз оцелях по някакъв начин, продължавам да го правя. Харесвам живота такъв какъвто е...С неговите трудности, неволи и красиви мигове...
Аз съм един обикновен човек, вълнуващ се от съвсем обикновени и простички неща...Не искам много, не искам всичко...
...искам просто достатъчно...